Начало

Тази страница е в памет на баща ми - Ноню Бояджиев. Баща ми беше погребан в гробището на Дървеница на 5 Октомври 1972 г. После семейството ни постави там голяма мраморна плоча. Но през 90-те години плочата и гробът изчезнаха. Аз бях извън България за дълго време. Когато се върнах, реших да говоря със свещеника на Дървенишката черква по този въпрос. Но като го видях - стар и немощен - се отказах. Тази страница сега ще бъде негов паметник.

Кратка биография

Баща ми е роден в София на 7 октомври 1908 г. в семейството на Христо Досев Бояджиев и Мина Бояджиева. Дядо ми Христо беше литограф, а баба ми - домакиня. Баща ми не е имал братя и сестри.

Сватбата на Христо и Мина Бояджиеви (1907, Света София)

На горната снимка отдясно на младоженците са родителите на булката - Ноню (Никола) Душев Овчаров и Руска Ботушарова.
През 1932 баща ми завършва средно образование.


Класът на баща ми от трета мъжка гимназия (1932). Той е първият седнал отдясно.

В домашният архив има две свидетелства за зрелост - от 3-та мъжка гимназия (3620) и от 2-ра мъжка (3166). Учил е всъщност в трета мъжка, а после е взел приравнително латински във втора. След това е завършил право в Софийският университет (1937 г, диплома номер 12849).

На Витоша с приятели
Служи две години в кавалерията и започва политическа кариера. Няколко години е бил кмет на села в Добруджа и Тракия. По време на войната е висш служил в администрацията на Беломорието.

Баща ми като кмет в Добруджа, 1939 г.
Баща ми цял живот беше много ангажиран с македонския въпрос и с проблема на загубените български земи. Той е участвал в подготовката на документите за Крайовския договор с Румъния (7 септември, 1940 г.), когато България получава обратно от Румъния загубената през Междусъюзническата война Южна Добруджа (http://vmroyouth.org/node/664).
През Септември 1940 г. Ноню Бояджиев е бил упълномощен от правителството да приеме от румънците част от окупираните земи и имущество.
След края на войната известно време работи като юрист консултант, опитва съдружничество в една малка фабрика за червила "Скарлет", а когато частната промишленост е премахната, той се преквалифицира в стругар-специалист. Дълги години работи в ТПК Меткосплав, после в Кремиковци. Почина на 2 октомври 1972 г. от последиците на тежко прекаран хепатит.

Южна Добруджа

Вероятно основната заслуга на баща ми към България е участието му в присъединяването на Южна Добруджа обратно към страната. Малцина сега знаят, че до 1940 г. Тутракан, Силистра, Добрич, Балчик, Шабла - всички са принадлежали на Румъния.


Синята ивица е присединена към България с Крайовския договор

Крайовския договор между България и Румъния от 1940 г. връща тaзи територия на България. Баща ми е бил упълномощен да приеме и устрои около половината на Южна Добруджа.


Пълномощно за приемане на Първа зона от Южна Добруджа

За успешното изпълнение на тази мисия, на 29 януари 1941 г. е награден с орден За Граждаска Заслуга (No.7179)


Откриване паметник на загинали български войници


Посрещането на българската армия в присъединените територии

Лични спомени

Баща ми и майка ми с една приятелка, 1953 г.
Запомнил съм баща си преди всичко като отруден човек, който имаше време за мен предимно в събота и неделя. Като запален планинар, той често ме водеше на Витоша за малини или гъби. Ходехме само двамата - майка ми не обичаше да излиза, а братя и сестри нямам. Още по-често обичахме да ходим на Панчарево, където той от ранна възраст ме научи да греба на лодка. Отстрани изглежда лесно, но всъщност греблото трябва да се движи по специален начин - иначе не става нищо.
Помня миризмата на неговите цигари - Ударник, Арда, Родопи. Истински, ароматен, натурален тютюн.
Още когато бях на 7 години, баща ми ме снабди с инструменти - чук, пили, отвертки, ножовка, трионче, менгеме - и ме научи да ги използвам. С негова помощ си направих сам шейна - кормилачка.
Когато беше свободен в къщи той четеше книги, главно исторически. Телевизия гледаше рядко. За политика не говореше. Политиката беше останала в неговия предишен живот (до 1948 г.). Обичаше да гледа футбол, беше запалянко на Славия. Понякога ходехме заедно на стадион Васил Левски да гледаме мач на живо.
Като студент малко общувах с него. Прекарвах времето си с приятели, приятелки и учебници. По това време той се разболя сериозно от хепатит и здравето му се разклати основно. Появиха се проблеми със сърцето и кръвообръщението. Състоянието му се вложи рязко и той почина на 2 октомври 1972 г.
Баща ми беше един от тези хора, които никога не боледуват, не ходят на лекар и изобщо не мислят за здравето си. Не беше свикнал да се грижи за себе си. Болестите го нападнаха внезапно и той не беше готов за тях.

Заключение

Животът на баща ми се състоя от две части - в първата част той бе отдаден на идеята да направи нещо полезно за България и градеше кариерата си върху тази цел. Във втората част на живота си, започнала в края на 1944 г., той просто се бореше за оцеляване. Разбира се, и в тази част имаше радостни моменти свързани предимно със семейството, разходки в природата, беседи с приятели. Но имаше и горчивина от това, че енергията му и квалификацията му не са използвани по предназначение - заради връзката му с предишната администрация.
Но това не е ново за България. Такава е цялата Нова история.
Прогермански ориентираният Стамболов преследва русофила Каравелов и дори го затваря в Черната Джамия. Земеделецът Стамболийски преследва всички преди себе си. След 9-юнския преврат пък са преследвани всички земеделци. Същата история се повтаря и след войната - комунистите преследват и изолират "бившите". А след 1990 започна преследване и оплюване на "руските болшевишки агенти". Достойни офицери и администратори бяха загърбени. След всеки такъв завой на 180 градуса страда преди всичко България.
Мечтая за деня, когато хората в България и преди всичко професионалистите ще бъдат оценявани по способностите им, политиците - по патриотизма им, а не по асоциации с чужди държави, политически партии и предишни администрации.